Заключителен анализ на концепциите за постоянна експозиция

Промените в общественото, политическото и културното развитие след 1989 г. остават изолирани от случващото се в музея. Скъсването на комуникацита между уредниците и хората извън музея се дължи както на стереотипното възприемане на посещението през социализма като безинтересно и монотонно, така и на бавно променящите се експозиционни средства в България, които поставят институцията в немислима конкуренция спрямо електронните и новите медии на ХХI-ви век. Музеите извън България многократно предприемат опити за преосмисляне и пренареждане на приоритетите си, за да останат атрактивни за потенциалните си посетители.

Трансформирането на мисията и подхода на Националният етнографски музей спрямо новите потребности на неговите аудитории е предмет на проекта “Открит музей”. Идеите зад него са инспирирани от мултикултурализма и мултиперспективността, която дава възможност за изграждане на мозайка от разкази като реплика на официалния висок наратив на етнографските музеи в България досега. Желанието на уредниците е да опишат културата на територията на България с презумпцията за нацията като гражданско образувание, както и да не пропускат миграциите като явление със собствена, но не отделна от тази на уседналото население история. Подходът към културата-обект е различен: комуникацията се поставя в центъра на многообразието и развитието, а промяната е възприемана като движещ механизъм, не като проблем за прикриване. Търсят се както позитивни, така и негативни измерения на културата-обект. Експозицията на бъдещето претендира да отразява света извън музея такъв, какъвто е, с всичките му особености. Презентацията не цели да лишава посетителя от чувства, но те не се свеждат само до удовлетворение и съзерцание. Уредниците разчитат на провокацията за инспириране на критично мислене у отделните аудитории. В този смисъл комуникацията във и с музея е не само контакт, но и конфликт. Проектът “Открит музей” акцентира най-вече върху включеността – на пренебрегваните досега сегменти от обществото, субкултури, етнически и религиозни общности, парчета от културното наследство, оставени встрани като неудобни политически. В този смисъл институцията би могла да оползотвори максимално ресурсите извън музея, които заслужават своето място в музея.

Поставените на обсъждане сред професионалната музеоложка общност принципи на бъдещата публична дейност на НЕМ предполагат като задължително използването на опита, който включва традициите и идеите в експозиционната и събирателската работа на уредниците от близкото и далечното минало. Но използването не означава непременно копиране на добрите идеи и отхвърлянето на неприемливите. Опитът бива подложен на критичен оглед, за да бъде оценен максимално риска. 

От 60-те години насам музеите са мислени като публични институции, работещи за и с помощта на хората. Разглежданите в текста планове на НЕМ доказват обратното, но и съответстват на състоянието на затвореност на общностите в държава, чиято водеща идеология преди 1944 г. е национализма, а след това – комунизма. Предварителните очаквания спрямо идеите и реализираните планове не са били по-широки от допустимото в контекста на историческото развитие. Напротив затвореността на музея е била в известен смисъл ефект от процеса на комуникация с посетителите му и с управляващите културата институции. Самодостатъчността на НЕМ съответства както на подхода на уредниците към културата-обект, така и на липсата на стимули за увеличаване на приходите и съответно на интереса към случващото се в залите. С течение на годините музеят формира свой тесен кръг от аудитории, които се оказват достатъчни за съществуването му. Анализът на общуването между уредници и посетители сигнализира за изолацията, в която институцията изпада в началото на 90-те години на ХХ век. Когато тя е налице, методологията и мисията на музея следва да бъдат преразгледани.

Погледнато през призмата на проучваните в настоящия текст планове, може да се каже, че Националният музей притежава солиден запас от ресурси, намиращи се не само в депата на институцията, но и в потенциала на неговите уредници. Въпреки че музеологичните подходи на разглежданите планове са обект на преосмисляне, съдържанието им и голяма част от класификационните методи представляват “мост” на приемствеността между миналото и бъдещето на институцията. Намеренията при трансформирането на мисията на музея не са да бъде забравена историята му, а да бъде преработено ценното и оценено наличното с оглед на отвореността и адекватността на институцията спрямо възможно по-широк кръг от обществото.