Анализ на концепциите за постоянни експозиции на Национален етнографски музей – Любляна (Словения) и Музея на селянина, Букурещ (Румъния)

Словенците разполагат с две постоянни експозиции в своя Национален етнографски  музей. В първата с име: „Между природа и култура”, интерпретират историята на музея и представят колекцията му в няколко раздела:

1. предмети от живота, желани предмети - история на колекциите и на връзката човек-предмет, предмети от всекидневието

2. вода и земя - поминъците

3. необходимо и излишно - дом, храна, облекло, постелки, накити (кой определя кое е излишно?)

4. социално и духовно - folk art, музика, религия, обичаи,

5. отражение на далечните светове - неевропейските култури

6. етноазбука 

Прави впечатление това, че още в самото начало на експозицията се акцентира върху няколко основни момента – представяне същността на работата на етнографите-уредници в музея (посредством символа на музея – шкафчето за класифициране и картотекиране на данни, решено в различни цветове)

Символът на музея

, търсене на предмети, които могат да бъдат обявени за национални символи и представяне на най-стария (от ХVІ век) и най-новия предмет от фондовете на музея (мобилен телефон от ХХІ в.).

Разделили са експозицията на две за две различни аудитории - за големите и за малките (етноазбуката). Нямат специални образователни програми в цялата експозиция, а програмите за деца са концентрирани в нещо като детски музей, където изучават етноазбуката. Някои теми са “преведени” на разбираем за тях език. В останалите пет раздела (от 1 до 5) предлагат точно онази подялба на етнографията, които имаме от поне 60 години насам. Описани са срещу всеки раздел. На практика до известна степен в словенския музей можем да видим осъществен написания от Димитър Маринов план за постоянна експозиция през 1903 г. Но на практика въпреки използването на традиционната подялба на етнографията виждаме един интересен начин на експониране на предметите, който придава съвременно звучене.

Едната експозиция работи посредством предмети, карти и филми, а другата - без предмети (тя си служи с фото, видео и текстове).

Картата на словенските традиционни костюми, която ни напомня за картата на Вакарелски, която често ползваме като илюстративен материал в експозициите си

Предните няколко снимки заедно с тази ми навяват спомен за идеята на Димитър Маринов за постоянна експозиция на музея. Струва ми се, че ако я осъществим, включвайки и нови предмети от последните десетилетия, би изглеждала точно така.

Това са облекла и на професионални  и неформални групи,  на известна певица и президентската двойка на страната след отделянето от Югославия - животът продължава и след традиционното общество

Корант

И как без маските.....

Кладенеца, от който децата могат да извадят вода

Етноазбуката - мястото за децата

Втората постоянна експозиция е именувана „Аз, ние и другите: образи от моя свят”. Тя е по-скоро философска и не предлага конкретно словенски прочит на проблемите, а общочовешки. Тя разказва за връзките между хората, за биологията и културата като формиращи индивида, пространствата като влияещи на неговата идентификация и т.н. В нея трудно се открива отношението към конкретния музей и неговата история. Подходът е по-скоро провокация към публиката, която в хода на експозицията да разсъждава върху поставените общохуманни въпроси. Макар с поставените и изписани тези да се предлага директен отговор на поставените в началото на всеки раздел въпроси, изложбата все пак е провокативна, но не засяга по никакъв начин наболели проблеми на съжителството между хората. По-скоро акцентира на хармонията в отношенията, на зависимостта от социалното общуване и средата. Скъсването с обкръжението се представя като изключение, потвърждаващо правилото. С подобна експозиция уредниците правят реверанс към идеята за музей по принцип - музеят като отражение на универсума. Проблемът  в словенските презентации е, че не са намерили или не са искали да търсят пресечена точка между техния музей (експозиция 1) и поставените горе (в експозиция 2) философски проблеми. Следователно имаме едно поделяне на средствата и обектите на интерпретация – “нашето” в една експозиция, “общото” - в друга. Подялбата е белег за различия в мненията или за трудности при артикулирането и разбирането на проблемите. В първата експозиция си личи “старата школа”, а втората клони към арт-интерпретациите и инсталациите, предлагани в други европейски и извъневропейски музеи.

И тук, като и при румънците (доколкото разполагаме с концепцията в първи брой на списанието „Мартор”, издание на Музея на селянина), се поставя проблема за отношението човек – предмет, като словенците поне предлагат някаква версия на интерпретация - обяснителна повече, отколкото провокативна. Същевременно румънците поставят предмета сам в центъра на музея, а посетителят трябва да изгради сам връзките между предметите в културата, да измисли нови или да открие съществуващи. Затова там предметите били оставени без обяснителни текстове или етикети и по сами във витрина. Това упражнение ни се струва твърде сложно за обикновения редови посетител.

В тези джобове по стените на всяка зала има ламинирани текстове за залата и предметите

Днес музеят притежава и аудио-гид, който е пълен само за първия етаж. Оформлението на общите текстове за залите е добро, но наличните ламинирани списъци с експонати са в един екземпляр. Това налага често пазителите да служат за посредници между публиката и идеите на кураторите.

Залите на музея са доста високи и това позволява разполагането на различни сгради в тях.

Удачно решение за влизане в нова зала

Концепцията за постоянна експозиция на музея и реализацията на тази концепция са  две доста различни неща.  Има интересни дизайнерски решения, както например използването на различни дървени части за експониране на предметите - части от дънери, клони от дървета, но почти всичко в залите е открито, включително костюмите, което създава алюзия за доста стар тип на експониране, характерен за някогашните читалища и музеи. Днес музеят залага на новите технологии и експозициите му могат да бъдат видяни посредством сферични панорами в интернет, закупени са аудиогайдове, стартира се работа по нова образователна програма, музеят активно участва в различни туристически изложения,  музейният магазин предлага нови сувенири и стари предмети от традиционния бит, в специални зали се организира фестивал на етнографски филми.
Парадоксална е липсата на инвестиции в различни витрини, а в огромен брой пазители на залите, тъй като до преобладаващата част от предметите посетителят има достъп. Но това не са предметите, които в други страни всеки може да пипне, а при доближаването до тях мигом дотичва по една жена, която комуникира с молитвен жест на ръцете и произнася фраза, която означава -"Моля, не пипайте".

Така стигаме до извода, че и двата музея предлагат метаанализ на обектите си, с което според нас надценяват публиката си. И подценяват колекциите. 

Да, нямат ограничения времеви на експозициите, т.е. включват съвременност, гледат и назад в миналото. Но времето не е централно в прочита им. То не е съществено за разбирането на материята. Проблемите са извън времето. Забелязваме още един съвременен инструмент за разказване в експозиция: говорене от 1 л. ед. ч. във втората словенска експозиция. Но употребата е друга: като обобщен образ на главния герой на разказа, а не даване думата на конкретни (живи) хора, които да предложат свои истории и погледи върху проблемите.