Народните музеи и "живите картини"

          Краят на 19  и началото на 20 век са белязани от модата на изложенията. В музеологията е отбелязана ролята на световните изложения за определянето на целите и задачите на "народните музеи", както и това, че те налагат формите на показ на етнографските експозиции.
България не прави изключение в тази посока. Първото пловдивско изложение от 1892 г. е организирано от младата държава и дава възможност да се обособи специален етнографски отдел към Публичната библиотека в София.
Изложението е начин да се покажат богатствата на България - пред света и за самите българи, които имат нужда от повдигане на самочувствието. Министерството на народното просвещение координира дейността на специално създадените окръжни комисии, които отговарят за организацията по българското представяне. Та благодарение на хора като Димитър Маринов, проф. Иван Шишманов се стига до определянето на "традиционните носии" като важен елемент на Изложението и уреждане на специален Костюмен павильон. Пловдивчани настоявали да се съберат носии от всички краища на Отечеството, а после се взема решение събраното да попълни сбирката на бъдещия етнографически музей. Традиционните костюми, шевици, накити, тъкани и съдове  потеглят към Пловдив, а след края на Изложението се отправят към учредения на 3 септември 1892 г Народен музей.

Наред с поминъците на българите и Костюмения павильон се представят обичаи, играят се хора, организират се шествия на хора, изпълняващи различни занаятчийски или земеделски дейности. Преобладаващата част от публиката на изложението всъщност носи същите тези традиционни костюми, тя участва в програмата на Изложението и представя неговата "жива картина".

Някогашните музеи са схващани като "храмове на музите, на изкуствата", а "живата картина" представя хората, които са облечени по подобен начин на облечените в павильона. Такива са  публичните изяви на народните музеи в първите им години.

Когато става дума за някогашния показ, неминуемо следва да се постави въпроса и за днешния показ. 

 И на финала да задам въпроса:

 " КОЯ Е ДНЕШНАТА ЖИВА КАРТИНА?", какво трябва да показват етнографските музеи в експозицията си - само стари, но красиви  предмети или нещо друго..............

Любопитно ми е какво мислите вие, драги читатели.....Благодаря предварително!

Етнографският музей през 1939г. по разказа на Христо Вакарелски

"Музеят винаги се е помещавал на няколко места в София - винаги в  частни здания, кое от кое по-несъответно за музей. В такова здание се помещава той ...на площад Народно събрание. Недостатъчното пространство на залите е причина преди всичко да не може да се изложи достатъчна част от материалите, а след това, което се изложи, да бъде прекомерно натрупано, наблъскано, вследствие на което се губи много от прегледността и  и от необходимия за един музей хубав вид на подредата.
Освен това, крайно недостатъчното кубическо съдържание на залите създава нужда от непрекъснато проветряване и при най- слабо посещение. Такова в това здание е невъзможно, а посещенията са средно над 200 души дневно.
...........................................................
Изложените предмети заемат всичките три етажа на сегашното здание. Приземният етаж е посветен на следните три групи: в три зали са главно женските метални и други накити, следват домашни и църковни съдове, исторически материали и оръжия и вътрешността на източно-българска стая..................................................
Вторият етаж е посветен главно на целокупните български носии. Носиите са в големи витрини и са поставени на манекени, обикновено изправени, но често и в други положения.... По дължината на останалите три стени в залата в малки витрини са дадени сбирки от шевици..........
В този етаж, поради липса на съответно място между носиите от пределите на България са  поместени сбирки от карнавалски маски из разни краища на България и една витрина с народни музикални инструменти.
Третият етаж служи за подреждане на стопанската култура....
Един обикновен посетител излиза, естествено, из музея с множество впечатления и във всеки случай с повдигнато самочувствие за дарбите на нашия народ.....
И често посетители, като се върнат в селата си, изпращат своя носия като дар на музея с поръка и пожелание да бъде изложена непременно....
Който е ходил в София и не е видял градината с животните (Зоологическата градина) и музея с формите (Етнографския музей), нищо не знае........."

Карнавалските маски...

Витрини с костюми, оръжията от Априлското въстание, работилница и традиционен интериор

Макетите, дело на художници и скулптори, работили в музея


Фотосите са от Архива на ИЕФЕМ

Заключителен анализ на концепциите за постоянна експозиция

Промените в общественото, политическото и културното развитие след 1989 г. остават изолирани от случващото се в музея. Скъсването на комуникацита между уредниците и хората извън музея се дължи както на стереотипното възприемане на посещението през социализма като безинтересно и монотонно, така и на бавно променящите се експозиционни средства в България, които поставят институцията в немислима конкуренция спрямо електронните и новите медии на ХХI-ви век. Музеите извън България многократно предприемат опити за преосмисляне и пренареждане на приоритетите си, за да останат атрактивни за потенциалните си посетители.

Трансформирането на мисията и подхода на Националният етнографски музей спрямо новите потребности на неговите аудитории е предмет на проекта “Открит музей”. Идеите зад него са инспирирани от мултикултурализма и мултиперспективността, която дава възможност за изграждане на мозайка от разкази като реплика на официалния висок наратив на етнографските музеи в България досега. Желанието на уредниците е да опишат културата на територията на България с презумпцията за нацията като гражданско образувание, както и да не пропускат миграциите като явление със собствена, но не отделна от тази на уседналото население история. Подходът към културата-обект е различен: комуникацията се поставя в центъра на многообразието и развитието, а промяната е възприемана като движещ механизъм, не като проблем за прикриване. Търсят се както позитивни, така и негативни измерения на културата-обект. Експозицията на бъдещето претендира да отразява света извън музея такъв, какъвто е, с всичките му особености. Презентацията не цели да лишава посетителя от чувства, но те не се свеждат само до удовлетворение и съзерцание. Уредниците разчитат на провокацията за инспириране на критично мислене у отделните аудитории. В този смисъл комуникацията във и с музея е не само контакт, но и конфликт. Проектът “Открит музей” акцентира най-вече върху включеността – на пренебрегваните досега сегменти от обществото, субкултури, етнически и религиозни общности, парчета от културното наследство, оставени встрани като неудобни политически. В този смисъл институцията би могла да оползотвори максимално ресурсите извън музея, които заслужават своето място в музея.

Поставените на обсъждане сред професионалната музеоложка общност принципи на бъдещата публична дейност на НЕМ предполагат като задължително използването на опита, който включва традициите и идеите в експозиционната и събирателската работа на уредниците от близкото и далечното минало. Но използването не означава непременно копиране на добрите идеи и отхвърлянето на неприемливите. Опитът бива подложен на критичен оглед, за да бъде оценен максимално риска. 

От 60-те години насам музеите са мислени като публични институции, работещи за и с помощта на хората. Разглежданите в текста планове на НЕМ доказват обратното, но и съответстват на състоянието на затвореност на общностите в държава, чиято водеща идеология преди 1944 г. е национализма, а след това – комунизма. Предварителните очаквания спрямо идеите и реализираните планове не са били по-широки от допустимото в контекста на историческото развитие. Напротив затвореността на музея е била в известен смисъл ефект от процеса на комуникация с посетителите му и с управляващите културата институции. Самодостатъчността на НЕМ съответства както на подхода на уредниците към културата-обект, така и на липсата на стимули за увеличаване на приходите и съответно на интереса към случващото се в залите. С течение на годините музеят формира свой тесен кръг от аудитории, които се оказват достатъчни за съществуването му. Анализът на общуването между уредници и посетители сигнализира за изолацията, в която институцията изпада в началото на 90-те години на ХХ век. Когато тя е налице, методологията и мисията на музея следва да бъдат преразгледани.

Погледнато през призмата на проучваните в настоящия текст планове, може да се каже, че Националният музей притежава солиден запас от ресурси, намиращи се не само в депата на институцията, но и в потенциала на неговите уредници. Въпреки че музеологичните подходи на разглежданите планове са обект на преосмисляне, съдържанието им и голяма част от класификационните методи представляват “мост” на приемствеността между миналото и бъдещето на институцията. Намеренията при трансформирането на мисията на музея не са да бъде забравена историята му, а да бъде преработено ценното и оценено наличното с оглед на отвореността и адекватността на институцията спрямо възможно по-широк кръг от обществото.

Финални щрихи: две забравени архивни единици

Подобна е мотивацията и на двама от уредниците, които също предлагат своите виждания за постоянна експозиция на НЕМ, въпреки че не ни е известно със сигурност, дали са в конкуренция с анализирания по-горе. Последните два плана[1], които ще разгледаме тук, датираме по същия начин, в 1995 г. Техни автори са двама уредници в НЕМ по същото време: Петър Миладинов и Силвия Василева. Планът на П. Миладинов е озаглавен “Идеи за постоянна експозиция”, което навежда на мисълта, че е възможно в един и същ момент трима от уредниците да са поканени да споделят писмено предложенията си за постоянната музейна презентация на НЕМ.

          С. Василева е озаглавила текста си “Красота в делника”.  Заглавието кодира желанието за извеждане на преден план на “[н]епреходна красота и изнурителен труд! Самобитност и висока художествена стойност!”, според уредника присъщи на българския народ. В текста никъде не се споменават други общности, следователно планът поставя във витрина отново само българската култура. Подобно на опитите за подреждане на културните елементи при Хр. Вакарелски, С. Василева поделя обекта на експониране на две равностойни части: красотата и делника, или с други думи, изкуство и утилитарна култура. Идеите в плана не се различават особено от предложеното от В. Ковачева и предходните планове. С. Василева настоява за възстановяване на най-търсената от посетителите през годините и присъствала в стари експозиции “тетевенска стая”[2]. Уредникът включва две нововъведения в плана си – улицата на занаятите и децата с техните играчки. Така презентацията на музея вече се отваря и към общуването на улицата, важен топос в комуникацията между общностите. Но улицата в случая е местообитание на чаршията. Представянето на еснафа през образа на чаршията може да се интерпретира и като затвореност на икономиката на етническо ниво. Разширяването на фокуса с включването на децата е новост спрямо постоянните експозиции на целия социалистически период и другите две идеи от 1995 г. Описанието на социалното и възрастовото различие е препоръка, присъстваща още при Д. Маринов в началото на ХХ век, но пренебрегвана в много от следващите музейни експозиции.

И двата разгледани до тук проекта от 90-те години очертават тенденция на приемственост както с предходния период на социализма, така и с идеите на Вакарелски и Д. Маринов. Малко по-различна е презентацията, предложена от П. Миладинов. Той прави опит да промени подхода към музейния обект, като се опира на Клод Леви-Строс и неговия поглед към културите: “Всяка човешка цивилизация... се представя по два основни начина: от едната страна тя се намира във Вселената, а от друга страна самата тя е една Вселена”[3]. Оттам авторът обръща фокуса на презентацията в две неразработвани дотогава посоки:

·    Взаимодействие между българите и околните им култури и взаимодействие с природата около тях (българите във Веселената, ако перефразираме Леви-Строс);

·    Българите за себе си – интровертен поглед към връзката между видимия и невидимия свят, обичайно-обредните практики и т.н. (т.е. Вселената на българите).

В идеята на П. Миладинов поминъците са разгледани като взаимотношение човек – природа, а не представляват център на презентацията с оглед стереотипизирането на представите на посетителя относно народопсихологични категории. Фокусирането на експозицията около индивида и организирането на пространството, окултуряването на средата чрез поминъците и вярванията, обичаите от жизнения и календарния цикъл, както и правилата на комуникация със съседните народи задава един съвсем различен спектър на интерпретриране на музеоложкия обект, организиран на принципа на концентричните кръгове. Най-малкото този подход осигурява логична за възприемане от посетителя линия на интерпретацията.

Учудващото при тези планове спрямо реализираните експозиционни идеи от 90-те години на XX век е сякаш недооцененото представяне на ролята на християнство в жизнения и календарния цикъл на националната култура, обект на музеологичните търсения на уредниците в НЕМ. Религиозните символи и елементи са тема на много от временните етнографски изложби след 1989 г. В този ред на мисли проектите на В. Ковачева, С. Василева и П. Миладинов имат много общо помежду си и същевременно не можем да ги посочим като категоричен прототип на експозиционната дейност на музея през последните двадесет години. За разлика от предходните два разглеждани плана на Д. Маринов и Хр. Вакарелски, тези трите остават само непубликувани идеи, архивни единици в музеологичната традиция на етнографските музеи. За да не бъдат напълно забравени за професионалната общност, с настоящия анализ те получават публичност, за да допълнят вариативността на бъдещи концепции за постоянни и временни презентации на НЕМ.

         

---

[1] П. Миладинов, Идеи за постоянна експозиция и С. Василева “Красота в делника” (архив на НЕМ).

[2] Тетевенската стая представлява типичен интериор от района на Тетевен, който е пренесен изцяло в музея и впечатлява дълго посетителите с мащабността, сложността на орнаментите и най-вече автентичността си.

[3] П. Миладинов, Идеи за постоянна експозиция (АНЕМ). 

Музеят като огледало на традицията: Вяра Ковачева и култура в символи

Въпреки че в няколко текста от 60-те г. на ХХ век попадаме на бегли описания на постоянната експозиция, интерес за настоящия анализ представлява случващото се през 90-те години в Националния етнографски музей, възприемано като основа за бъдещите търсения в посока изграждане на постоянна експозиция. Съзнаваме, че в периода на социализма политиката на музея е била плътно и контролирано вплетена в държавната културна политика, функционираща в синхрон с комунистическата идеология. Търсенията на настоящия анализ се съсредоточват върху времена, когато музеят не е просто инструмент в ръцете на държавата, а уредниците се осъзнават като реални идеолози и творци.

Тъй като 90-те години остават в историята на институцията като време без постоянна експозиция и с внимателно концептуализирана политика на временни изложби (Тенева 2002; Дечева 2001; Дечева 2006; Попов 2002), в контекста на случващото се ще поставим открития в архива на музея ръкопис[1] на план за постоянна експозиция, който остава само “на хартия” и не бива реализиран до днес. Изглежда, че проектът не е в завършен вид – не е запазен целия или не е изписан до край в намерения ръкопис. Автор е бившият по това време директор на музея и работещ като старши научен сътрудник там Вяра Ковачева.

Заглавието “България – народ и земя” индикира различие в обхвата на експозицията – макар на пръв поглед да става въпрос за едно и също нещо, народът и земята не са взаимнопокриващи се понятия. Земята съответства на историческото изменение на границите, като по правило в музейната експозиция тя изглежда максимална по площ. Границите са разтеглени да включват земи, някога населени с българи, но в средата на 90-те години попадащи в политическата територия на съседни държави. Земята също е фиксирана в идеализирания период на Възраждането. Тя не маркира например парчетата земя извън Балканите, принадлежали на българите в Средновековието или онези, съответстващи на българската диаспора по света. Народът, макар да живее тук и сега, е носител на традициите, родени в различни земи и епохи. Именно през понятието народ авторът осигурява някаква форма на диахронен разрез на културата. Заявеният в проектоплана подход е исторически. Заглавието “България – народ и земя” отваря възможност за поместване на допълнителни разкази в полето на земята, където исторически погледнато живеят не само българи. В текста обаче не биват споменати други общности, освен българската.

С наличието на структура на проекта, поставени цели, обхват и задачи анализираният текст е направен според съвременните изисквания на музеологията и със съзнанието, че е програма за експониране, равностойна на научен текст.

Безспорно в плана Възраждането се явява като идеализиран период от българската история, подобно на предложенията при Д. Маринов. Но при В. Ковачева липсват историческите препратки към героични моменти от възрожденската история. Разказва се само за негероични, типични порядки от всекидневието: занаятчии на работа, земеделци по време на оран и други действия, лишени от романтизма на времето, но случващи се пак в периода ХVIII-XIX век. Ако Възраждането се възприема не само като политически момент, но и като време на формирането на нацията, идеализираната култура, облечена в понятието “традиционна”, се експонира като база за надграждане и развитие на нацията в следващия исторически период. Той обаче остава непредставен в музея, което добавя допълнителен оценъчен нюанс на интерпретацията. Далечното минало е позитивно, близкото – негативно.

Особеното на етнографския музей в сравнение с историческия в България е именно оценката на обекта. Ако при историческия се гледа на миналото като на един по-нисък етап във възходящото развитие на историята, етнографския създава илюзията на деградивно развитие, на идеален предишен момент и деградирал пост-момент. Опозицията е наше-чуждо, чисто-нечисто, традиционно-модерно. Опитът да се “прочисти” картината на традиционната култура от модернизационните примеси стига до там, че дефинираното поле на презентацията обхваща Възраждането и първите години на ХХ век. Разказът в етнографския музей през погледа на В. Ковачева изглежда плосък, хоризонтален.

Градската култура е домодерна, с най-добрите й образци, но не и от 20-те и 30-те години на ХХ век. Ограничаването на представянето на социалното разслоение в музейните зали фиксира допълнително статичността на презентираната култура. Тя застива някъде във Възраждането в предполагаем “чист” вид, преди отделянето на българската земя от територията на Османската империя да наруши екологичното й равновесие с нахлуването на модернизацията, за която говорят поколения етнографи като Ив. Шишманов, Д. Маринов и Хр. Вакарелски. В. Ковачева отива дори по-далеч, като дообработва идеята за достигане и демонстриране на сърцевината. В резултат цензурираната през почти целия социалистически период следосвобожденска култура на града остава отново извън етнографското музейно пространство. Вероятно планът се базира на наличните колекции в хранилищата на НЕМ, при който действително това развитие на културата е оскъдно присъстващо. Ситуацията на финансова криза през целите 90-те години на ХХ век в музея спъва евентуално планиране за попълване на колекциите откъм подобни пропуски.

В плана на В. Ковачева липсват не малко етнографски и географски области, например Черноморския и Дунавския регион, както и места с небългарско население и различни религии, присъстващи в Разградско, Кърджалийско или Смолянско. Въпреки че са заявени в началото, в проекта не се открива и голяма част от празничната култура. Напротив, в него се акцентира върху поминъците на българите, а заглавието “Народ и земя” получава отенък на “трудов народ” и земя, включваща територии извън политическите граници на съвременна България, т. нар. етнически български земи, но изключваща онези парчета земя в границите на днешна България, населени с “различни” от българи. Те не биват репрезентирани по какъвто и да е начин, следователно не са част от картината. В проекта остава презентирано само мнозинството, с най-често срещаните поминъци, без заявка за възможни влияния и взаимодействия със съседни култури. Създава се впечатление за монокултурна, моноетнична среда и общност, изолирана от съседните й народи.

Взет сам по себе си и анализиран като съдържание, на пръв поглед проектът изглежда странен за времето, когато е писан.  Но през 1996 г. В НЕМ е открита първата изложба, представяща етническа общност от българските земи. Това събитие променя контекста, в който е моделирана идеята за постоянна експозиция на музея. Той определено се концентрира върху българската култура, но в залите на практика би съжителствал с поредицата изложби, организирани да покажат “различните” до българите. От гледна точка на музейната стратегия това е план за постоянна експозиция с продължителност на престоя си в залите от повече от 5 години. Той не бива реализиран, но в следващите 10 години (след 1995 г.) успоредно с етническите изложби в музея могат да бъдат видяни различни интерпретации на българската традиционна култура. В този смисъл музейната политика и стратегия изглежда категорична и преднамерена. Националният музей принадлежи на българите, а “другите” общности са канени временно в “къщата на българския бит”[2]. Присъствието на мнозинството и временната покана към представители на по-малките етнически общности в музея е проекция на идеята за нацията на уредниците, изграждащи концепцията за НЕМ през 90-те години на ХХ век.

При въведението в експозицията В. Ковачева коментира раждането на нацията, началото. Изброени са символи, съществени за националното самоопределение: гербове, писменост, хляб, кръст, калем, къща и сватба. В хода на развитието на плана логическата връзка на въведението със следващата зала се губи. Дори напротив – от книжовността и символите на нацията се преминава към “земя и стока”. 

Проектопланът за експозиция е организиран тематично, с въведение и две заявени като равностойни теми: всекидневие и празничност. Всяка от темите е развита с подтеми с претенция за репрезентативност спрямо географските особености на културата. В проекта на В. Ковачева земята и народа са представени като взаимнообвързани, в екологична зависимост. Земята е структурно организирана по региони, всеки един от които – с разпознаваем, типичен елемент от културата. Резултатът е пъзел от теми и региони. С тяхна помощ експозицията манипулира стереотипите и захранва множеството от локални идентичности на потенциалните посетители. Например Добруджа и Тракия като земеделски ареали са представени от двойка селянка и селянин в процес на оране на нива. Казанлъшкия край е представен с розоберски принадлежности и продукти, Трявна и Копривщица – с интериори.

Организирането на плана около един общ разказ за нацията с нейното раждане, особености и географски обхват впечатлява именно с желанието за въвеждане на един нов подход в музеологията в България: разказване на истории (story-telling). Опитът да се постави на преден план невидимото и да бъде “разказано” чрез видимото, етнографските материали, не върви гладко и логически от зала в зала. Връзката между отделните теми е трудно доловима. Стремежът на В. Ковачева за изнасяне на големите теми и представянето на културата в цялост, независимо дали е успешно или не, превъзмогва проблемите на плановете от предходните периоди, които разделят материалното наследство според неговата актуалност в съвременността. Маркираното със знак “изкуство” получава актуално звучене, съотнася се с познаваема и приемлива естетика. Останалите материали попадат в графата утилитарни пособия от всекидневието, които не се употребяват и запазват своето място в експозицията, благодарение на стереотипа за българския “трудов народ”. Въпреки че обикновено го приписваме на близкото минало (1944-1989 г.), когато клишето е употребявано предимно политически в услуга на изграждащото се социалистическо общество, в предходния период историята на “трудовия народ” присъства и в двата анализирани от нас плана – на Хр. Вакарелски и на Д. Маринов. Устойчивостта му се крие в модела, който етнографите следват – този на А. Хазелиус и неговия проект Сканзен от края на ХIX век. Повторението на модела обяснява присъствието на делника в неосъществения план на В. Ковачева, въпреки че реализираните след 1995 г. изложби за българска традиционна култура акцентират предимно на празничността и споменатите по-горе материали от категорията “изкуство”. С противопоставянето и уравновесяването на категориите всекидневие и празник при В. Ковачева се постига един общ голям разказ, който изтегля на заден план предмета и поставя историите в центъра на презентацията. Същевременно разказът интегрира в себе си най-ценното от колекциите на музея и е базиран изцяло върху тях. Той не очертава допълнителни  полета за събирателство пред уредниците, но им дава нова рамка на мислене спрямо наличното във фонда. Авторът на проекта осъзнава добре необходимостта от нов “прочит”, но трудно може да се откъсне от традицията в музеоложката интерпретация на етнографското наследство.

Планът на В. Ковачева демонстрира невъзможност да се излезе още от рамката на традиционната музеологична подредба, която разпознава трудовата дейност като водеща в светогледа и изчерпва историята на всекидневието с нея. Не по-малко проблемен е подходът към обекта на музеологични търсения. Не-промяната на културата получава положителна конотация в съчетание с тотално непризнаване на образа на “другия”, а оттам отпада и представянето на формите на комуникация на общността с околния свят. Презентацията следва тенденциите в европейската музеология, но не е актуална спрямо обществените промени от началото на 90-те години до днес. Като се има предвид факта, че НЕМ е част от научен институт към Българската академия на науките, мотивацията за изграждане на една съобразена с научните критерии експозиция е в синхрон с традициите на музея. Оценката на академичната аудитория е първата очаквана от уредниците реакция. Едва след нея идват коментарите на редовите посетители. Също толкова важно е намирането на политически съгласуваното решение с оглед на националния статут на музея и позицията му в БАН. Съвсем друга история е необходимостта от търсене на похвати за презентиране на понятен език за отделните сегменти от публиката.

         

---

[1] Непубликуван план за постоянна експозиция, “България – народ и земя”, автор: В. Ковачева, февруари 1995 г., архив на НЕМ.

[2] Националния етнографски музей е наречен “къщата на българския бит” в един очерк на А. Вълчанов (1943) в сп. Сердика.