Прочетох книгата на Орхан Памук още през 2009-та, когато бе публикувана на български език от издателство "Еднорог". Вече бях чела няколко негови книги, но тази ме привлече с наличието на думата "музей" в заглавието. Прочетох я почти на един дъх, всъщност по този начин гълтам всяко четиво, което ме увлече, а ако нещо не ми допада, то дълго стои на масичката до кревата в купчинката, която приютява книгите, чието четене ще продължи дълго. Това, което ме грабна в книгата бяха размислите за музея и колекциите на нобеловия лауреат Памук.
Моят опит, придобит по време на работата ми в музей, както и по време на различни мои пътувания ме е срещал с няколко типа колекционери - гордеещи се с колекцията си и желаещи да я изложат на показ в музей, гордеещите се с колекцията си и демонстрирайки я само на приятели и познати, гордеещите се с колекцията и страхувайки се да я споделят с останалите. Всички те се гордеят с колекциите си, независимо от липсата или наличие на желание за споделяне. Според Памук трупането на вещи е отговор, лекарство, свързано със страдание и някакъв тъмен подтик в живота. Може би наистина е лекарство за мъката. Сещам се и за мен самата, когато баба ми почина (Светла и памет) и след известно време майка ми и леля ми решиха да продадат къщата. Мигновено ги помолих да ми дадат стария скрин на баба. Всички роднини бяха леко ядосани, че пълня апартамента, в който живея с различни "боклуци", стари вещи, питаха защо не си купя нов скрин, който да е по-лек и подходящ за градско жилище. Същото възмущение предизвика желанието ми да взема старите медни съдове от мазето на къщата, триптиха, просфорния печат, кенарените чаршафи от креватите и старите черно-бели фотографии. Това ми желание не е продиктувано само от вируса на колекционерството, който бавно и трайно завладява голяма част от хората, които работят в музеи, но тези предмети са пропити с толкова много спомени и сякаш поддържат връзката ми с тези близки същества, които отдавна вече не са между нас. Е, домът ми все още не прилича на типа "дом-сметище"(по класификацията на Орхан Памук), вещите няма да бъдат класифицирани и картотекирани като в музей, но ще ми напомнят за моето детство и за близките, които са докосвали същите тези предмети. Остава надеждата, че и децата ми няма да се разделят с тях....
Но да се върнем на книгата.....Преди месеци научих за откриването на новия музей на Орхан Памук в Истанбул. След първото съобщение приех новината с прекомерно голяма доза скептицизъм. А после започнах да чета интервютата с Памук и да чакам с нетърпение да видя тази експозиция.
Вдъхновението за създаването на Музея на невинността осенило Памук през 80-те, когато се срещнал с последния принц от Османската династия, завърнал се в Истанбул след пет десетилетия изгнание и търсещ работа. Присъстващите на срещата мигновено предложили той да отиде да работи като екскурзовод в Двореца Иламур. А в съзнанието на Памук мигновено се проектирала една беседа, изнесена от този човек, който е прекарал детските си години на това място и за когото всички вещи от интериора носят различни истории. И години след тази среща Орхан Памук решил да напише роман под формата на музеен каталог, а после и да построи съответния музей. Няма ясно разделяне на тези две задачи, а всичко върви паралелно- търсенето на къща, която да приюти музея, закупуването на вещите, които са описани и писането на книгата. Работил заедно с екип от музейни куратори и дизайнери в продължение на месеци.
Той е искал в музея "времето да бъде замръзнало" и предмети, с които до болка сме привикнали да носят разказ за живота на хората - личните им надежди, любови, омрази и времето, в което живеят. Сигурно всички сте чели, че в музея във витрина са изложени 4213 фасове, изпушени от героинята на романа Фюсун, подредени върху впечатляващо дизайнерски пано от една истанбулска дизайнерка на бижута. А витрината с логото "Най-щастливият момент от живота ми" , в която е изложена една златна обеца с форма на пеперуда, поставена пред въздушно пано от лек тюл и която потрепва без ползването на специални средства, наистина е притегателна за посетителите. Тази обеца дава логото на музея - пеперудата, нейни копия има в музейния магазин.
За разлика от Археологическия музей в Истанбул, галериите с творбите на известни художници, в този музей има обикновени предмети, такива, с които е пълно ежедневието на хората - часовници, чаши, рендета, солници, четки за зъби, но хората се спират пред всяка витрина и наистина се чувстват въвлечени в разказа, усещат, че "любовта е едно колосално внимание, една колосална нежност...."
В книгата се казва, че турските музеи трябва да показват турския живот, а не западните представи на богаташите. А посетителите на музея се потапят в историята на една любов - между Кемал и Фюсун и в "историята на една вселена,или, казано иначе, историята на Истанбул". А финалът на книгата дава завършек на всичко - "Изживях много щастлив живот и нека всички го знаят".
И като завършек на всичко от мен, да споделя с вас, драги читатели - всъщност това, което липсва на българските музеи, е разказът, онази червена невидима нишка, която трябва да води посетителя и да му даде възможност да прочете и види неща, които са и част от самите нас, от нашия собствен живот - с радостите и скърбите, проблемите и неволите, успехите и разочарованията, любовите и омразите, магиите и красотата .... И като финал си пожелавам едно - да се намери български писател, който да създаде нашия музеен каталог, на драго сърце предоставям събраните проучвания по теми и идеи, за да се открият и подредят думите и историите, които да опишат живота на хората някога и днес, тук, в България.
P.S. Извинявам се, че не мога да публикувам снимки от Музея на невинността, но поради технически проблем това ще се случи по-нататък.
И.Мишкова
Търсите ли подобен писател? Четейки текстовете ви, вие сами можете да се справите, вероятно ви липсва смелост да го направите или има нещо друго, не зная. Смея да твърдя, че редовно посещавам музейни изложби, идвала съм много пъти в Националния етнографски музей и доста от експозициите ви са еднотипни, без разказ. Показвате много носии, ама освен етикетче от селото, от което са, друго няма. Не бих искала да чета роман в залите ви, но все пак нещо трябва да ме води, да ме вкара в атмосферата. А и не разбирам защо само стари носии показвате, няма ли после хора по тези земи, те не се ли обличат, не празнуват ли, защо сте само музей на миналото? Така няма да привлечете публиката, която не търси само информация за живота на прадедите, а и за своя собствен. Защо не улавяте проблемите и конфликтите? Преди време гледах изложбата "За виното", в която бяхте направили по-различна и запомняща се визия, харесаха ми цветовете на виното върху стените, старите фотографии, това, че си взех рецепти за храни (пазя ги и смятам да пробвам тази есен), запазих си и текстчетата за празници и светци, хареса ми наличието на мултимедии и стари филми, а това, че карахте хората да пишат върху таблата защо обичат вино и защо са против консумацията му, наистина направи по-различна изложбата ви.Жалко е, че толкова малко време продължи изложбата, довеждах и мои приятели от Англия, които я харесаха.Сега ходих отново с приятели в музея и с изненада установих, че не сте боядисали в други цветове, стоят винените гроздове по прозорците, таблата сега бяха с различни размери, разпределението на предметите хаотично, хареса ме представянето на слънцето и луната, но какви бяха тези костюми и бродерии, там ли им е мястото и защо сте ги сложили, обяснете ни, аз не съм специалист и не разбрах мястото им. Специални поздрави за филма за маскираните, както и за тези от други страни - не знаех даже, че маски има във всички тези страни.Всъщност хубаво е да показвате и какво се случва наоколо, а не само да сте вперени в българските земи, това е добър вариант. Надявам се забележките ми да не ви дразнят и да публикувате този текст:))
ОтговорИзтриванеДрага Мария, публикуваме Вашия текст, тъй като за нас е важно да уловим впечатленията на посетителите на музея. Ще се въздържим от коментари все още, бихме искали да натрупаме малко повече впечатления от това, какво търсят посетителите на етнографските музеи днес, а за това ще ни помогнат подобни коментари. Вероятно от останалите постове е се разбира какви са идеите ни като екип, но сега даваме думата на вас - читателите на блога и посетителите на Националния етнографски музей.
ОтговорИзтриванеЯвно имате идеи да промените нещата и да напарвите музея по-близък до посетителите,но трябва да побързате, да помислите и как повече деца да идват в музея, та да текат часовете им при вас, както съм виждала в Англия, ама нека има връзка със съвременния живот на хората, защото иначе за децата не е интересно. Благодаря, че публикувахте коментара ми, мислех, че няма да го направите.
ОтговорИзтриванеАз пък имам усещането че, повечето хора, които работят в българските музеи си живеят още в онова време, когато всичко свързано с музей си беше "музейно дело". Та дори в едно от интервютата на представител от министерството на културата, това нафталинено понятие се чува доста често, което на свой ред буди недоумение... В етнографският музей изглежда всичко е на приливи и отливи, виждаш една изложба например, тази за виното, всичко и беше на ниво, смислена идея, съвременни методи на представянето, имаше осъществен "разговор" с посетителя в случая чрез рецепти, дигустации смислени, интересни текстове и т.н.
ОтговорИзтриванеВ този случай някък си на втори план отива самата обстановка в музейната експозиция, гадните стари витрини и т.н.
Със сигурност тази изложба влиза като перла в историята на музея. Изведнъж отиваш в музея и виждаш подредени костюми, а от названието разбираш, че това е изложба за българите в Бесарабия. Сигурен съм , че да направиш изложба за тази общност е много сложно, има ужасно много литература по въпроса, пък и в света на интернета това още повече затруднява автора. Разглеждаш подредените в седянка композиции, имаш усещането че автора на тази изложба искал да посочи селският характер на тази общност. Нищо лошо, от историята знаем че 80% от преселниците в Бесарабия живеят в села. Дали само това е основният мотив на цялата изложба? Аз като посетител не разбах защо точно от този период са изложени тези костюми, тяхната история, историята на самите предмети, а съм сигурен че такива има. Някък си статично ми стоят там аудио-материалите, в реалността за да ги прослушаш ти трябва много време. Ако в изложбата за виното имаше диалог между посетителя и самата изложба - тук това просто не е било поставено като въпрос. Имах чуството, че тази изложба само иска да покаже че тази общност я има, и българите в Бесарабия имат костюми с градски привкус, предметите са изложени така, че просто да запълват добре експозиционната площ. Ако преди сто години такава изложба щеше да се мисли за върха на музейната дейност - то в наши дни тя повече посочва незнанието и невежеството на музейният сътрудник как в наши дни, да представи толкова интересна общност на българите в Бесарабия. Прекрасни експонати, но представени по най-примитивен начин. Добре изгладени, наредени, но уви това са детайли, докато аз като посетител не видях основната идея, разговора с предметите не се получи. Представянето на изложбите по този начин на мене лично ми се струва подигравка с посетителите и тяхното време - дали ако всеки от нас вземе на баба си роклите ни прави музейни спезиалисти? А да не говоря че за чужденеца тази изложба е пълна terra incognita. Тъй като нито от сухарските надписи можеш да разбереш, защо точно тези предмети са изложени тук, нито пък има кой да ти обясни..... Пожелавам музейните сътрудници, когато подреждат поредната изложба да се поставят на мястото на посетителя! Повярвайте посетителя не е толкова глупав, че да се радва само на изобилие от шарени стари вещи, ако искам това ще отида в антикварният магазин, там поне ще си купя това което ми хареса...
Вижте, Анонимен, ситуацията в музея е наистина доста тежка и критична и не мога да се оправдая. Вярно е, че пробваме да направим доста неща, но не се получава...Аз да си призная, съм от екипа, работил по изложбата за виното, много неща от плана, който бяхме създали, не можахме да осъществим. А мизерията в залите не успяхме да преборим - пребоядисахме зала, залепихме фолиа с лозя върху прозорците за промяна на първата зала, но мизерията си прозираше отвред...А истории в музея наистина липсват, прав/а сте...
ИзтриванеАз пък видях въпросната изложба за българите в Бесарабия в едно от вируалните клипчета в интернета. Поздравявам авторите на изложбата, че са отбелязали по този начин 200 години от преселването на българите в Бесарабия. Аз съм една от хората, които започнаха да събират първите предмети за фонд за една от най-големите български общности, живущи извън България. Вече от 3 години съм извън тази дейност, но се надявам, че подобен фонд е направен и предметите са инвентирани по подобаващ начин, както се прави във всичките световни музеи. Аз имам малко по -различен поглед върху такъв род изложба. Първо защото съм българка от Бесарабия, изследовател на тази общност и човек, който събирал предметите, които видях като част от тази изложба. Когато гледах клипчето и видях портрета на баба и дядо, иконата на майка, пред очите ми възникнаха местата където в къщи те бяха - осъзнах, че тези предмети ми бяха дадени още, когато майка си беше в този свят. Налице виждаш, как историята на предметите имат по-различна съдба от този на живият човек. Живият си отива, а предметите минават различен вид граници и продължават да живеят. Не мога да говоря дали изложбата стои статично, не съм я видяла на живо, обаче част от предметите, които видях да бъдат изложени в изложбата си имат уникални истории. Например пешкира с петленцата, прекрасната баба Доча, която ни подари цял костюм. Смятам че дори в подобен вид изложби историите на предметите могат само да допълнят и разнообразят истинският замисъл на изложбата. Разбира се, като етнограф бих искала да видя съпоставката на костюм от с. Кортен Молдова и българският Кортен, или бесарабската Твардица и българската Твърдица, тогава наистина нагледно всеки може да си направи изводи, пък и веднага се прокарва една невидима нишка, за която всички толкова бленуват. Спомням си, че с колегата Е. Водинчар сме правили и обсъждали план на подобен вид експозиция, с карти на селата от Бесарабия, които имат еднакви имена с тези от България, с рецепти на най-известните български ястия от Бесарабия. Защото точно българите внасят в този район на Царска Русия доматите и чушките, като до сега руснаците чушката я наричат "болгарский перец". От прочитането на форума, малко съм в недоумение, защо точно историите на предметите не са вплетени в замисъла на посочената изложба. Тъй като точно предметите от тази експозиция имат невероятно богати разнообразни истории. За разлика от другите предмети в музея, точно тези са придобити по интересен начин и ние уредниците участвахме наживо и можем от първа ръка да говорим, да не говорим, че самите дарители ни разказваха за тези предмети, страхотни истории- но всеки автор има свои преценки. Поздравявам Иглика за куража да направи подобен вид дискусия в която да се включим повече хора, които независимо дали живеят и творят в музея могат да се изкажат. Поздрави с Ув Галина Манолова
ОтговорИзтриванеГаля, добре си дошла в този форум! Благодаря, че не забрави колегите си и музея, в който си работила, че се интересуваш от състоянието му, независимо че си толкова далеч. Използвам възможността да те поканя да опишеш тук впечатленията си от щатските музеи, би било полезно за колегията!
Изтриване