Бай Манчо - лечителят от Родопите

Днес няма да разказвам, а ще ви представя мъничка част от интервюто с един лечител

Зефир Зефиров Манчев, популярен из Родопите като бай Манчо

И дренът е да знаете, може да сте го чели някъде по книги, може и да го нема, той е Свещено дърво!

– Защо е Свещено дърво?

– Ами негот червеи не го ядат плода, нищо, Свещено дърво, си го знам от родителите! Който има дрян в градина или до къща се едно светец има. Да знаете, това ше го запомните от мен! И го изпитах, от дрен сега цвет ползваме.

- За какво е цвета от дрена?

– Цвета е за здраве. И най- много ползваме от неговия цвет сега за нашия дъб, някъде му викат гармийка, някъде най-различни, ние му викаме дъб. А и сега филизчетата дето ги пуска нагоре, вари се, ма че се завива хубаво, изпарения да не..., да се запази силна в него. Като се свари, най-много минута, минута в огън да ври, затуй ше го затваряш. Онова се пие, това ще, можеш да го пиеш, това медицината го знаят, я го незнаят! Най е лечебно удари дето имат, мозъчно, за инсулти, за такива работи. Сега онова като се пие, ако имаш вътрешен кръвоизлив, то веднага всички вени ги оформя. И това я си го опитах на мене. Я бех шофьор много време, пенсионер съм като шофьор, като ми течнеше от носо кръв, кормилото ми става само кръв. Спирам. Като почнох онее да го пия, два три пъти пийнах една глътка и спря! От години няма! 

- И аз съм вярващ човек, никой мене значи не може да ме отклони. Сяка сряда съм в "Св. Никола", сяки петък съм в джамия. Питат ме оти така? Аз си знам – какво чувствам, какво съм чувствал, какво виждам, какво съм виждал – не се казва.

 - Всичко е едно. Ние дето се наричаме така на различни имена сбираме грях! Ние сме Божи чеда!Господ, Бог, Аллах един е, майката ни е една! Това всяка една религия е един букет цветя на Господа, ама ние народа, колкото сме умни, толкова сме и не. Я не съм учил, питат какво образование имам – трето отделение. Я с една тетрадка и молив в задния джоб и с овцете и козите.

– А кои светци са най-тачени, най-силните светци?

– Виж сега – Исус Христа и Мохамед. Обаче всичкото какво е казал единия, го е казал и другия!

– А от светиците, коя е най-тачена?

 -  На Исус майка му, нея я знаеме всякому и уважаеме разбираш ли? И аз искам тука сега да направя един параклис, християнски, в тоя район. Имам направено една мюсюлманско теке, ама го развалиха през комунистко време.

Те ми викат в града: „Бай Манчо ти от се не разбаляш?”, „ Оти съм по баира и не мое да ме найде, а вие го чакате!” Има, има всичко има , всичко е по хората.

– А хубавото стига ли те горе на баира?

– Ако съм сторил хубаво ма стига. През деня, имало е случаи я да не мога да си зема ляб, ида от некаде, от некви планини, с води съм се занимавал. Я найда, те са ходили, овчари, ходили са други да спят, дет и я съм спал – парталиво легло, за здраве отишло. Ама от мене е взело някаква енергия разбираш ли, и те получават подобрение хората. Га ида те са ми и сготвили, печка ми накладена и всичко. И ми знаят ключа, я го не крия. Я немам пари да ми украдат. Знаят, иде, мушка се, спи. Той пак си иде овце да пасе. Крака го боляли, глава го боляла, идат. За уроки, особено за глава, само да поседиш малко и готово. Обаче сега това е на мене като дете още. Има дни, в който яз не мога. Я като те видя на пътя вървиш, я ти чета мислите, сичкото, виждам те и по-далеко да си, ама се не може.

Етнографски музей- Загреб

Поредният балкански музей със стара постоянна експозиция - този в Загреб, Хърватска. Големи макрофотоси по стените на експозиционните зали (големи и достатъчно високи), витрини тип "аквариум" - и всички пълни с манекени, облечени с традиционни костюми. Музеят притежава и добра сбирка от етнографски предмети от други култури, събирана към края на ХІХ и началото на ХХ век, част от която е изложена в идентично решено пространство като националната експозиция.

Днешните куратори в музея оценяват нуждата от тип презентиране на наследството в музеите и в пространството за временни изложби често могат да се видят експозиции, които да служат за еталон на етнографски музеи.

 Входът към изложбата  "Силата на цветовете"

 Изложбата е експонирана за тримесечен период в ЕМ-Загреб, притежава каталог на хърватски с резюме на  английски език -205 страници, специална образователна програма за деца и възрастни, дело на куратори от музея- Aida Brenko, Mirjana Randic, в сътрудничество с Текстилно-технологически факултет. Проектът е подпомогнат от Градския съвет за образование, култура и спорт - Загреб и Министерството на културата и 12 фирми. Бюджет на проекта - 30 000 евро..........

Етнографски музей - Белград

Това е поредната публикация, която представя един от етнографските музеи на Балканите - този в Белград, Република Сърбия.

Постоянната експозиция на музея е стара, а решението на пространството също напомня на доста десетилетия назад. Вярно е, че по-добре да има дори нещо подобно, отколкото липса на постоянна експозиция, но все пак контрастът между временните изложби, които днес се откриват в музея и постоянната експозиция е прекомерно силен. Начинът на подреждане е типичен за етнографски народен музей, който презентира преди всичко традиционните си костюми от всеки регион на страната, подредени в големи витрини тип "аквариум" на първия етаж. На втория етаж на музея са представени архитектурата на страната (посредством макети), покъщината, поминъците и обичаите.

Има достатъчно площ за временни изложби, които са много по-раздвижени и в съответствие с новите изисквания на музеологията, а голям брой от тях са истински събития в живота на града, страната и развитието на музеите.

Тук прилагам малко фотоси от постоянната експозиция на Етнографски музей- Белград.

І етаж - при входа на музея

Панорама от входа

ІІ етаж- домашната покъщина

Домашно багрене

Множество макети заедно с карти илюстрират традиционната архитектура

Отново макети, тук ми се ще да спомена за големия брой налични макети  в нашия етнографски музей, които чакат реставрацията и експонирането си

И в следваща публикация можете да видите и фотоси от новите експозиции на Етнографски музей- Белград, които правят впечатление с нови похвати на оформяне на разказ в експозиция с помощта на мултимедии, проследяващи проблематиката на експозицията до съвременното състояние на темата. 

 

Дебати за музеи

При прочита на този текст, в който се анализират популизма и комерсиализацията при управлението на Музея за съвременно изкуство и  частен случай с уволнението на един от водещите куратори в музея не мога да се сдържа и да не коментирам прочетеното, анализирайки ситуацията у нас.
Та да започнем с това, кога новина за български музей и случващото се в него може да бъде прочетена на първа страница на сериозен ежедневник? При прегледа на доста страници на ежедневници и интернет-сайтове на агенции можем да прочетем заглавия от първа страница като ".........откри ......." (поредната сензация на археологическо откритие у нас), "..........открива изложба.......", ".......изложба ще бъде показана в .......музей в...."( САЩ, Франция или някъде другаде"), "открита липса на предмети от ....музей, директорът........ уредниците....."
 А  сайтовете изобилстват с информация за нови изложби - български, чужди, но това са информации, подготвени от самите музеи, разпространени от една агенция и после препечатани от всички останали. Сензациите намират място на първа страница, но това, което липсва е дебат за българските музеи, за тяхната политика, финансиране, съществуване - все неща от настоящето, а за бъдещето им никой не смее и да помисли. Не можем да срещнем компетентен анализ на експозициите, а нали те са лицата на музеите и благодарение на тях те (музеите) изпълняват публичната си функция. Голяма част от постоянните експозиции на музеите помня още от детските си години, но явно този дебат не е нужен никому - нито на публиката, нито на музеите, обществото си заравя главата в пясъка и решава, че най-важно е всяка година да се променя Закона за културното наследство, но отново без комуникация с музеите и работещите в тях куратори/уредници.....

Музеят на невинността на Орхан Памук

Прочетох книгата на Орхан Памук още през 2009-та, когато бе публикувана на български език от издателство "Еднорог". Вече бях чела няколко негови книги, но тази ме привлече с наличието на думата "музей" в заглавието. Прочетох я почти на един дъх, всъщност по този начин гълтам всяко четиво, което ме увлече, а ако нещо не ми допада, то дълго стои на масичката до кревата в купчинката, която приютява книгите, чието четене ще продължи дълго. Това, което ме грабна в книгата бяха размислите за музея и колекциите на нобеловия лауреат Памук.
Моят опит, придобит по време на работата ми в музей, както и по време на различни мои пътувания ме е срещал с няколко типа колекционери - гордеещи се с колекцията си и желаещи да я изложат на показ в музей, гордеещите се с колекцията си и демонстрирайки я само на приятели и познати, гордеещите се с колекцията и страхувайки се да я споделят с останалите. Всички те се гордеят с колекциите  си, независимо от липсата или наличие на желание за споделяне. Според Памук трупането на вещи е отговор, лекарство, свързано със страдание и някакъв тъмен подтик в живота. Може би наистина е лекарство за мъката. Сещам се и за мен самата, когато баба ми почина (Светла и памет) и след известно време майка ми и леля ми решиха да продадат къщата. Мигновено ги помолих да ми дадат стария скрин на баба. Всички роднини бяха леко ядосани, че пълня апартамента, в който живея с различни "боклуци", стари вещи, питаха защо не си купя нов скрин, който да е по-лек и подходящ за градско жилище. Същото възмущение предизвика желанието ми да взема старите медни съдове от мазето на къщата, триптиха, просфорния печат, кенарените чаршафи от креватите и старите черно-бели фотографии. Това ми желание не е продиктувано само от вируса на колекционерството, който бавно и трайно завладява голяма част от хората, които работят в музеи, но тези предмети са пропити с толкова много спомени и сякаш поддържат връзката ми с тези близки същества, които отдавна вече не са между нас. Е, домът ми все още не прилича на типа "дом-сметище"(по класификацията на Орхан Памук), вещите няма да бъдат класифицирани и картотекирани като в музей, но ще ми напомнят за моето детство и за близките, които са докосвали същите тези предмети. Остава надеждата, че и децата ми няма да се разделят с тях....
Но да се върнем на книгата.....Преди месеци научих за откриването на новия музей на Орхан Памук в Истанбул. След първото съобщение приех новината с прекомерно голяма доза скептицизъм. А после започнах да чета интервютата с Памук и да чакам с нетърпение да видя тази експозиция.
Вдъхновението за създаването на Музея на невинността осенило Памук през 80-те, когато се срещнал с последния принц от Османската династия, завърнал се в Истанбул след пет десетилетия изгнание и търсещ работа. Присъстващите на срещата мигновено предложили той да отиде да работи като екскурзовод в Двореца Иламур. А в съзнанието на Памук мигновено се проектирала една беседа, изнесена от този човек, който е прекарал детските си години на това място и за когото всички вещи от интериора носят различни истории. И години след тази среща Орхан Памук решил да напише роман под формата на музеен каталог, а после и да построи съответния музей. Няма ясно разделяне на тези две задачи, а всичко върви паралелно- търсенето на къща, която да приюти музея, закупуването на вещите, които са описани и писането на книгата. Работил заедно с екип от музейни куратори и дизайнери в продължение на месеци.
Той е искал в музея "времето да бъде замръзнало" и предмети, с които до болка сме привикнали да носят разказ за живота на хората - личните им надежди, любови, омрази и времето, в което живеят. Сигурно всички сте чели, че в музея във витрина са изложени 4213 фасове, изпушени от героинята на романа Фюсун, подредени върху впечатляващо дизайнерски пано от една истанбулска дизайнерка на бижута. А витрината с логото "Най-щастливият момент от живота ми" , в която е изложена една златна обеца с форма на пеперуда, поставена пред въздушно пано от лек тюл и която потрепва без ползването на специални средства, наистина е притегателна за посетителите. Тази обеца дава логото на музея - пеперудата, нейни копия има в музейния магазин.
За разлика от Археологическия музей в Истанбул, галериите с творбите на известни художници, в този музей има обикновени предмети, такива, с които е пълно ежедневието на хората - часовници, чаши, рендета, солници, четки за зъби, но хората се спират пред всяка витрина и наистина се чувстват въвлечени в разказа, усещат, че "любовта е едно колосално внимание, една колосална нежност...."
В книгата се казва, че турските музеи трябва да показват турския живот, а не западните представи на богаташите. А посетителите на музея се потапят  в историята на една любов - между Кемал и Фюсун и в "историята на една вселена,или, казано иначе, историята на Истанбул". А финалът на книгата дава завършек на всичко - "Изживях много щастлив живот и нека всички го знаят".
И като завършек на всичко от мен, да споделя с вас, драги читатели - всъщност това, което липсва на българските музеи, е разказът, онази червена невидима нишка, която трябва да води посетителя и да му даде възможност да прочете и види неща, които са и част от самите нас, от нашия собствен живот - с радостите и скърбите, проблемите и неволите, успехите и разочарованията, любовите и омразите, магиите и красотата .... И като финал си пожелавам едно - да се намери български писател, който да създаде нашия музеен каталог, на драго сърце предоставям събраните проучвания по теми и идеи, за да се открият и подредят думите и историите, които да опишат живота на хората някога и днес, тук, в България.
P.S. Извинявам се, че не мога да публикувам снимки от Музея на невинността, но поради технически проблем това ще се случи по-нататък.
И.Мишкова

"Бъхтещата икона"

В село Свирачи ни доведе идеята да видим и запишем какво точно се случва на 15 август- "Голяма Богородица". А и историята на жителите на това село е доста интересна. До Балканските войни в селото живеели гърци и турци, а след нея те напуснали селото и на тяхно място дошли нашите преселници от Мала Азия. Повечето хора в селото са дошли от с.Коджабунар тук, пренасяйки малко покъщина и много истории. Храмът в селото носи името на Св.Димитър, построен е през 1859 година, а иконата на Св.Богородица от "царския ред" на иконостаса за хората от Свирачи е чудодейна и закриля селото и неговите жители. Според някои култа към тази чудна кулизма (икона, на гръцки) им е предаден от гърците, които напускали селището, според други и в Мала Азия имали такива чудни кулизмички. Сигурно тя закриля жителите на селото, но има и едно чудно свойство - "бъхте"(бие) жените, които я вземат в ръце.
На 15-ти август след приключването на литургията местните свалят иконата от иконостаса, а вярващите се подреждат и сядат на пода на храма с лице към иконостаса, а в ръцете им подават чудотворната икона. Целуват я с благоговение и иконата започва да "бъхте" някои от жените. Не получихме еднозначно обяснение кого удря иконата и защо само жените, дали тези, които са безгрешни или тези, които са извършили прегрешение, но са опростени. Но пък когато отидохме да видим най-възрастната жена в селото, която вече не излиза от двора заради напредналата възраст, тя първо ни попита дали тази година иконата е "бъхтила" някои жени и след утвърдителния ни отговор се успокои и каза, че това е добра поличба и всичко ще бъде наред.
Местните разказваха и за някогашния партиен секретар, който се дразнел на ритуала и обявявал, че бабите сами се бият, взел в ръце иконата и тя го повалила на земята с удари. А после той лесно забранил на този ден да се събират местните и да свалят иконата. А кметът решил да ги откаже и курбан да правят - взел, че сипал малко нафта в курбана. Явно делата му не останали ненаказани, защото умрял от огън. А когато не разрешавали да се свали иконата от иконостаса за празника, тя сама слизала на пода на храма или проронвала сълза.
Сега в Свирачи за деня на Успение Богородично всички се завръщат, селото е изпълнено с тълпи хора, а храмът е тесен за желаещите да влязат и видят чудото. Всеки сяда смирен на пода, поднасят в ръцете му иконата за целувка и поклон, а когато седнат няколко жени телата им се раздрусват,  иконата започва да подскача и да ги бие по главите, по гърбовете, сякаш наистина влизат в специален контакт с нея..... А иконата е голяма около 70/100 см., изработена е върху масивно и тежко дърво и доста трудно може да бъде повдигана от тези крехки възрастни жени, които като че са обладани от някаква свръхестествена сила и в чиито ръце тя буквално се движи като вихрушка около телата им. А после стават, измиват очите си със светена вода и като че отново се връщат в света на живите и контактът с другите светове е прекъснат......

Храма "Св.Димитър"

Иконата на Св.Богородица в ръцете на една от възрастните жени

Иконата започва да се завърта около държащата я жена

Тук се вари курбана

Мястото до олтара, където се принася жертвата за курбана

Последен клисарят сяда и поема иконата от свещеника, когато вярващите вече са се разотишли по домовете

Да станеш на 50 / хората на с.Левочево, Смолянско

Левочево е малко село, което са намира на 6 км от Смолян. Основано около ХVІ век, но няма да разказваме за историята на заселването му. Ще се спрем на нещо, което отличава селото от всички останали което го превръща в пример за подражание на околните села.
Днес в селото надали можем да забележим голямо оживление, въпреки близостта му до град Смолян - и там много хора търсят работа и се отправят на път, за да намерят препитание, както навред из Родопите. Но където и да ходят родените или произлезлите от това село, не забравят да се върнат поне веднъж в годината. Най-често това става за събора "Илинден", който се празнува около 20 юли, в близките до тази дата уикенди. Тогава селото, в което през годината живеят само стотина души оживява и е огласено от гълчава, а дворовете на къщите са изпълнени с хора. Надали това прави селото различно от което и да е друго село, в което местните се завръщат за празник. Това, което отличава Левочево е една прекрасна традиция - всички, които навършват 50 години и са с корен от там събират средства и правят нещо за селото си. А който не разполага с достатъчно финансови възможности се включва с доброволен труд. Благодарение на това селото разполага със спирка на автобусния транспорт, обновени огради на храмове и училище, изградени тротоари, беседки и места за почивка, реставрирани параклиси и храмове. А примерът на левочевци е заразителен и подет от съседните села в планината. Все по.често могат да се видят не само в Левочево, но и в други села плочи с надписи "Това е изработено от набор.......през ......година".
А за Илинден всички се отправят към параклиса "Св.Илия", където се прави селски курбан. Всеки от левочевци помни елата на рода, дървото, под което се постилат халищата и чергите и всички сядат, за да похапнат от курбана след приготвянето и молитвенето му от свещеника, нареждат родопските "клинове"(баници), печените пилета, похапват, разказват за живота си, смеят се и плачат, а като засвири музиката всички се хващат на хорото и до късни доби веселата гълчава оглася планината.

На влизане в селото

Откриването на родовата среща

50-годишните от селото, които са събрали средства за закупуване на полилей в  храма на селото

Петдесетгодишните, които инициират закупуването на полилея

Свещеникът чете молитва на курбана

Подготовка за раздаването на хляб и курбан

И след похапването иде ред на хорото......